Историята на Кечи Оквучи няма да ви остави безразлични. Като ученичка тя претърпява самолетна катастрофа, при която загиват над 100 човека, включително нейни приятели и съученици, но тя оцелява.
Следват дълги месеци на физическо и емоционално възстановяване. Многото изгаряния остават дълбоки и трайни белези по лицето и тялото ѝ. Болките са силни, но още по-силна е скръбта от загубата на приятелите ѝ и вината, че тя оцелява, а те загиват.
В този наистина труден период, нейните родители не спират да се молят за нея и да я подкрепят с цялата си любов. И някъде там … в “долината на мрачната сянка”, Кечи преоткрива своята вяра в Бога и намира смисъл да живее.
Ето какво споделя в интервю пред Тоби Аворинде:
Ти си била доста открита за оцеляването си и личните борби, през които си минала. В кой момент реши, че трябва да разкажеш историята си?
Не е имало някакъв решаващ момент, в който да си кажа, че трябва да споделя историята си. Нещата просто се развиха в тази посока. Оказа се, че колкото повече разказвах историята си, толкова повече хората, които я слушаха се чувстваха вдъхновени, чувстваха, че има полза за тях и така историята излезе наяве.
Дори преди участието ми шоуто на “Америка търси талант, аз говорех пред църкви и на събирания на оцелели след изгаряне. Споделяйки историята си на тези места, винаги имаше позитивно влияние.
Предполагам, че в този момент почувствах, че има нещо, свързано с моята история. Може би това е нещо, което трябва да върша, може би така трябва да живея живота си: да разкажа историята си по начин, който ще вдъхнови хората да разберат, че преодоляването на травмите и нещата, които животът стоварва върху теб е възможно.
Ако мога да използвам живота си, за да покажа на хората, че това е възможно, защо да не го сторя?!
Ти си била открита и по отношение на вярата си. Какво казваш когато хората изказват съмнения, че един любящ Бог не би допуснал подобно нещо да ти се случи?
На първо място аз бях човек, който имаше същите съмнения. Задавах същите въпроси и се борех с тази част на вярата си също, понеже бях повярвала в Бога малко преди инцидента да се случи. Идеята да развия лично взаимоотнишение с Него беше нова за мен и въобще не ми беше лесно да започна да я прилагам на практика.
Моите родители и семейство бяха тези, които ме насърчиха да изградя това в живота си. Докато се възстановявах след катасрофата се учех колко важно е да имам тази Личност, с която да споделям определени неща. Тя ми даваше такъв мир, какъвто никакво лекарство не можеше да ми даде.
Но когато разбрах истината за катастрофата, започнах да се боря с всичко, което бях научила за Бог – това, че Той е толкова добър Бог, че Той е мое прибежище … И изведнъж научавам, че Той е позволил на 107 души, включително 60 деца да умрат. В това нямаше смисъл за мен. Това бе противоположно на всичко, което знаех за Него.
Но си спомням това, което майка ми ми каза тогава. Тя каза „Това, че си християнка не означава, че няма да ти се случат лоши неща. Ти си все още човешко същество, дори като християнка. Всъщност, лоши неща се случват и на добрите, и лошите хора“.
Нейните думи отвориха очите ми понеже разбрах, че дори и да си вярващ, това не спира напълно лоши неща да ти се случват, понеже в края на краищата, ние сме човешки същества, живеещи в греховен свят. Ще преживяваме лоши неща, независимо какво вярваме. Но това, което Бог може да бъде за нас е място, при което отиваме, когато тези лоши неща се случат.
Така че, независимо, че не можем да имаме пълен контрол върху лошите неща, имаме контрол върху начина, по който реагираме към тях.
Аз можех да реша, че след тази ужасна трагедия, не искам да имам нищо общо с Бога. Но ако нямам подобно прибежище, каквото Той стана за мен, където да отида? Кой наистина може да ми осигури пристан в живота?
Дори майка ми, която беше номер едно източник на сила за мен по онова време, трябваше да черпи сила отнякъде. Тя също е човек, тя също има ограничения. Тя получаваше силата си от Бог.
Аз осъзнах, че Той е безграничен източник на утеха и мир.
Независимо, че бях ядосана, не можех да лиша себе си от всичко това, така че реших, че ако искам да преодолея трагедията и депресията, Бог трябваше да бъде мястото, където отивам да търся утеха когато неща се случват. Научих се да се приближавам все по-близо до Него, да се държа все по-здраво за Него и да уповавам на Него в моменти на уязвимост, винаги когато съм на най-дълбокото и най-мрачното място.
Това не може да бъде постигнато за един ден. Това е начин на живот, който трябва да изградиш. Вярата е като мускул, който трябва да се упражнява.
Така трябва да се реагира и на травмата. Когато човек преживее травма, иска да се отдръпне, това е естествена човешка реакция. Но трябва да научим себе си, че мястото където да отидем когато се случи нещо лошо, не е на тъмнината в нас, а в светлината където е Бог.
Той може да ни даде такава утеха, каквато не можем да получим от който и да е човек на тази земя.
Това беше трудна задача за мен. Все още съм в процес на учене как да правя това. Ходенето с вяра не е процес, който има край. То продължава до края на живота ни.
