Какво е щастие?
Тълковния речник, на който попаднах, определя това да бъдеш щастлив като чувство на удовлетворение, а удовлетворението на свой ред – като доволство от осъществени стремежи, желания. Тази дефиниция оставя един особен неприятен привкус в мен. Това ли е определението за щастие, върху което нашето общество се съгласява? Затова ли прекарваме целия си живот в това да се борим за постигането на стремежите си, да изпълваме ежедневието си с най-различни задачи? Защото се надяваме да направим себе си щастливи, ако постигнем достатъчно неща?
Какво правим обаче ако постигнем стремежите си и пак не сме щастливи?
Представям си години прекарани в преследване на хубава диплома от елитен университет, прекрасно уреден дом и пет добре възпитани деца. И отново не съм сигурна дали тогава ще бъда щастлива.
Какво правим, ако успеем да отслабнем, да натрупаме мускули, да постигнем идеалното тяло, за което винаги сме мечтали, ако намерим човека от мечтите си и най-накрая получим красива сватба, ако паспортът ни се напълни с печати от екзотични и невероятни дестинации и обиколим света…но отново не сме щастливи?
Означава ли това, че не сме си избрали правилните стремежи и трябва просто да се втурнем към следващите? Каква е разликата тогава между мечта и стремеж? Какво правиш ако нямаш мечти, а само цели? Лъже ли апостол Павел, когато пише „Винаги и във всичко се научих да съм удовлетворен“ във Филипяни 4:11.
Каква е тайната на такова удовлетворение, независещо от обстоятелствата и постиженията ни?
„Пълната радост е в Твоето присъствие“
– Псалм 16:11
Всичко друго е хевел, пушек, суета както казва Еклесиаст.
Може би потъването в Божието присъствие трябва да е най-голямата и единствена мечта на живота ни, която ще ни донесе удовлетворение. Може би това е дори по-важно от постигането на някакъв призив за Бог.
Може би най-великият ни призив е да живеем в Неговото присъствие.
