Ти си Негов

Понякога забравяме… Забравяме, че да встъпим в Божието присъствие е толкова лесно. Не се изискват скъпи всеизгаряния, живот на праведност и съвършеност. Не се изисква, думите и делата ни да бъдат осветени и изчистени или мислите ни да бъдат недокоснати от зло. Не се изисква да облечем празнична дреха. Да проходим километри, като търсещ пилигрим. Изисква се само да прошепнем името „Исус“, да затворим очи и да погледнем навътре в себе си, към несъзерцимото. Да отворим ума и сърцето си и да се отпуснем в нежното присъствие на Святия Дух. Защото Бог е вече там, очакващ ни.

Понякога, колкото повече нужда имаме от Бог, като че ли толкова по-трудно става да отидем при Него. Когато бремето на света натежи върху плещите ни, всяка стъпка изглежда неимоверно трудна. Има нещо неистово в човешката природа, което копнее за праведност и съвършеност и ние я преследваме неуморно всеки ден в думите си, делата си, взаимоотношенията си. Да направим правилното нещо. Да кажем правилното изречение. И сякаш, колкото повече се стремим към съвършеност, толкова по-силно усещаме, как живот в пълна хармония, като че ли не съществува. След всяко старание да предвидим ситуацията и да планираме нещата пред нас заветното чувство на контрол се изплъзва между пръстите ни.

Иска ни се да отидем при Бог, когато сме разрешили конфликта. Когато ситуацията се е изгладила и може да Го погледнем гордо в лице знаейки, че сме направили всичко според усилията ни и сме ако не доволни, то поне готови да приемем себе си. Само тогава бихме могли да очакваме, че би могъл и да ни приеме Бог. Отлагаме първата крачка към Него, усещайки като че ли ни разделя прозрачна завеса и търсим да изчистим себе си в съвършеност преди да встъпим отново в храма.

А забравяме, че завесата бе разкъсана, че цената бе платена, че нашата човешка недостатъчност бе запълнена с божествената съвършеност на Божия Син. И колкото и далече да се чувстваме реалността е, че ние сме по-близо от всякога. Заради Него – великият „Аз Съм“. Бог който е началото и края. Бог, който създаде целия свят и го нарече „добро“. Бог, който всред цялото човечество вижда човека, и го обича до безкрайност. Бог, който е толкова градивна част от нашата същност, също както хлябът с който се храним и въздуха който дишаме. Бог, който направи немислимото – жертва своя единороден син за да може да ни нарече Свой син и дъщеря.

Просто влез в обятията на този, който те нарича Свой. Такъв какъвто си, там където си, с вяра и увереност, че Бог е за а не против теб. Че Бог се удоволства, когато децата Му го търсят и копнее да общува всекидневно с тях.