Пречка или възможност да обичаме?

Минаха няколко месеца от началото на епидемията. Месеци, в които се чуха най-различни гласове на специалисти, политици, анализатори и духовни лидери. Въпреки това яснотата относно кризата, в която се намираме продължава да е дефицит. Човечеството с всичките си технологии и постижения все още не може да разбере действието и противодействието на един патоген. Не ме разбирайте погрешно, с това не омаловажавам науката, нито смятам, че тя е ненужна. Напротив, науката е едно от най-прекрасните постижения на Творението и вярвам, че е вдъхновена(голяма част от нея) от Твореца. Но дори тя има своите ограничения.

В цялата неяснота разбрахме едно нещо със сигурност – сравнително подреденият живот на Западните общества беше разклатен, а приоритетите се пренареждат сякаш от само себе си. Има два въпроса, над които бих искал да разсъждавам около Великден. Въпроси, които често изникват по време на катаклизми.

Двата въпроса са свързани. На първо място Бог е Любов. Неговият Нов завет с човечеството е завет на спасение. Какъв би бил смисълът, Царят Христос да слезе и да умре на кръста за нас, ако след това ще ни наказва с вируси, катаклизми и други подобни? Вярвам тъкмо обратното – че Бог иска да използва своята църква – нас вярващите, за да помогне на света в този труден момент. Това е основният принцип на Царството – то не работи автоматично, а променя този свят, чрез всеки от нас. В противен случай къде щеше да е мястото на Любовта и общението.

Евангелието е едно от най-висшите проявления на Любовта. То е пътят, по който изгубената и уплашена душа намира своя Създател, Баща и Спасител. Ето защо е толкова важно за Злото да ограничи този път, да отклони човека от намирането му. От духовна гледна точка, този вирус е зло, което убива или да изолира хората, пречи им да намерят пътя един към друг и към Бога. Но можем ли ние с Божията сила да използваме тази пречка и да я обърнем в възможност?

Как ранната църква се справя с пречките и кризите?

Преди два месеца разсъждавах върху Деяния на апостолите 11 и 12 гл.(Библ.) Там се разказва за голямо съживление в ранната църква след смъртта и възкресението на Христос. Апостол Петър споделя на вярващите в Ерусалим, че Бог ги е призовал да проповядват Евангелието и на езичниците, а не само на юдеите. След това някои от вярващите отиват в Антиохия и проповядват на гърците и киринейците – “21 Господната ръка беше с тях та голямо число човеци повярваха и се обърнаха към Господа” . От своя страна вярващите в Антиохия изпращат храна и помощи на нуждаещите се в Ерусалим, след като един от пророците предупреждава за голям глад в целия регион – „Затова учениците наредиха да изпратят всеки според състоянието си, помощ на братята, които живееха в Юдея“.

В хода на съживлението и докато всички апостоли, включително Петър, Яков, Савел(Павел) и Варнава са в Ерусалим, Ирод започва масово гонение срещу тях. Убива Яков и хвърля в тъмница Петър. От предните глави знаем, че те двамата са основни авторитети в църквата по онова време и тяхното неутрализиране би донесло сериозно объркване и страх в Църквата. Най-вероятно това е и целта на Ирод.

И така започнало е съживление в Ерусалим и още един град – Антиохия. Все още нямаме съживленията в Коринт, Солун, Филипи др.; апостол Павел не е стигнал до Рим. Още ги няма и неговите послания до църквите. Именно в тези първи години на съживлението Ирод убива единия и затваря другия от основните лидери на Църквата. Това ме накара да се замисля, че затварянето на Петър е опит за спиране на самото Евангелие. Някои ще кажат – никой не може да “затвори” Евангелието, още по-малко да завтори Святия Дух. Съгласен съм, но със сигурност пасивността на Църквата по време на криза, може да “затвори” Евангелието или поне да го забави.

За ранната църква обаче няма никаква дилема дали трябва да бъде активна по време на голямо предизвикателство. Виждаме, че докато Петър е в затвора, вярващите се молят за него непрестанно – “И така, те вардеха Петра в тъмницата; а църквата принасяше усърдна молитва за него.” Докато църквата се моли, Ангел се явява на Петър и му казва “Ставай бърже. И веригите паднаха от ръцете му.” , а след това “Опаши се и обуй сандалите си.”(символ на готовността на Църквата да достигне изгубените), “А като преминаха първата и втората стража, дойдоха до желязната порта, която води в града, и тя им се отвори сама”.

Четейки тези стихове се замислих, че те се отнасят, колкото за Петър и Евангелието по онова време, толкова – за нас самите и за Църквата в днешно време. Сакаш тези две вериги, две стражи и желязна порта искат да оковат Евангелието и в днешно време. Сега стоейки затворени между четири стени, насред паниката и страха от един вирус, аз съм още по-убеден, че се намираме в духовна битка за самото Евангелие. Тук е важно да уточня, че Евангелието не е просто добра история или нещо, което трябва да научим или кажем. Евангелието е Божията любов, любовта към ближния, която живее между нас. Именно тази любов е пред изпитание сега.

Веригите, стражите и портите пред тази любов сега са физическите ограничения, страхът и отчаянието, срещу които трябва да се борим. Както при ранната църква, така и сега молитвата и действията на вярващите са онези, които могат да освободят Божията любов-Евангелието.

Как да го направим?

На първо място нека се молим за България и за целия свят, за медиците, за болните, за страдащите и гладните, за онези които губят своята работа или бизнес. Но също така, нека даваме от себе си и своето на другите – да намерим поне един нуждаещ се и да му занесем храна, лекарства или ако е самотен – просто усмивка. Можем да се обадим на всички, които не сме чували отдавна и да им кажем, че ги обичаме. Вярвам, че тези прости действия ще превърнат кризата от пречка, във възможност Бог да покаже любовта си.