Тези дни отново си зададох въпроса: “Как можем да разберем какво има в едно сърце?” и признавам си – не намерих лесен отговор. Мисля, че все по-трудно става да разберем какво мисли човекът и какво изпълва сърцето му, какви чувства бушуват и какво го вълнува. Ставаме все по-добри в това да казваме правилните неща без да ги мислим. Вярваме в общоприетото без да сме убедени в него. Научихме се да знаем какво харесват другите и как очакват да се държим, а след това се нагаждаме. Говорим клишета, рецитираме шаблони, мислим стандартно и сякаш мозъците ни са асфалтирани.
Спомням си филма на Алън Паркър “Стената”, който прекрасно илюстрира тази картина. В него главният герой, деформиран от миналото си и съсипан от емоционалните си дисфункции, се преобразява на “звяр”, за да спре болката. Той приема образа, който другите искат да видят – силен, властен, безчувствен. Той не усеща и не чувства. Той е като машина. Режисьорът чудесно е уловил момента, в който героят в своята безпомощност пред вътрешната празнота и деформация, обръсва дори веждите си и заличава всякакво усещане за идентичност, в опит да убие всичко различно у него. Колкото по-еднакъв си, толкова по-безопасно е. Колкото по-безличен си, толкова си по-приет от всички. Колкото повече като другите, толкова по-малко като себе си. Това е посланието на света днес. Посланието далеч не е да бъдем себе си. Продай своята различност и уникалност за няколко минути внимание от тълпата. Предай своето различно мнение; откажи се да мислиш ирационално и бъди като всички. Не казвай какво мислиш, понеже това е слабост. Казвай какво всички искат да чуят – това е важно. Бъди послушен – това е безопасно. Скрий дълбоко в себе си различното. Нека никой да не знае, че не си като другите.
Как тогава да разберем какво има в сърцето на един човек?
Спомням си и за още един филм, един от любимите ми – “Смело сърце”. В крайните кадри на филма, подложен на нечовешки мъки и изтезания от палачите, за да се признае за виновен, Уилям Уолъс поиска да каже нещо. Палачът помисли, че се е пречупил и иска да моли за милост. Обръщайки се пред озверялата тълпа да запази тишина и да чуе какво ще каже Уилям, той и всички останаха втрещени, когато вместо жалкото скимтене за милост, с последни сили от гърлото на Уолъс изкънтя: “Свобода”. В такива моменти, човек знае, че в сърцето на този човек няма нищо друго освен онова, което казва. В тези моменти място за маски няма, нито за фалш. Това са истинските моменти, в които знаеш, че не си продал сърцето си и това за което си се борил, минава теста на времето и всяко изпитание, дори и смъртта.
Смятам, че най-големият проблем на съвременното ни общество е страхът да бъдем себе си.
По този начин всеки играе някаква роля и всеки е убеден, че другият не е искрен. Всичко е подложено на съмнение – вяра, Бог, семейство, общество, приятелство, ценности и т.н. – идеята е да няма абсолюти.
Прегазени от съвременния либерализъм, който в основата си носи арогантност и гордост, ние като общество сме на прага да се отречем от Християнството, като единствения път за примирение между Бога и човеците, респективно да се самоунищожим.
Защо смятам, че това ще е най-голямата грешка?
Защо смятам, че чрез силата на новорождението, Христос ни възстановява да бъдем себе си.
Няма друга религия, която да разкрива сърцето на Бог, по начина, по който го направи Исус.
Заставайки на кръста преди близо 2 000 години Човекът-Бог, разпънат между двама разбойници, оплют и опозорен, въпреки, че не бе виновен за нищо, демонстрира любовта си към творението, като го обикна въпреки всичко. Той умря за хора, които не го търсеха. Исус дойде да разкрие сърцето на Небесния Отец. Да предаде посланието до падналото човечество, че Бог – Творецът обича света и всеки един; копнее да види хората свободни от греха и отново възстановени във взаимоотношение на свобода и любов с Него.
Печатът на Неговото невероятно отношение бе изпратеният Син, който дори и когато бе пребит и разпънат, вместо да намрази, изговори следното: “Прости им, понеже не знаят какво правят!”.
Кой бог и коя религия някога е демонстрирала подобна любов и подобно отношение към творението?
Кой бог е решил да демонстрира уязвимост и “слабост”, за да спечели отново творението не със сила, а с жертва и любов?
Често религията е поредната маска, която слагаме в опит да прикрием болката. Не е нужно да го правиш. Днес любовта на Бога е отворена за всички и е отговор за всички. Всеки може да се възползва. Тази любов е отвъд времето и е по-силна от болките и раните. Тя може да изцели всеки и да донесе мир на всеки. Маските са вече ненужни.
